- Как се чувстваш спрямо мен?
- Моля?
- Имаш ли чувства към мен?
- Ти си ми приятел.
- А искаш ли да съм повече от това?
- Колко повече от това?
- Искаш ли?
- Ще те излъжа, независимо какво ще кажа.
- Излъжи ме.
- Ако кажа, че не те искам, няма да е вярно. Не съм влюбена в теб, никога не съм била. Обичам те ужасно много като приятел и като човек. Имам ти доверие. Преживяхме света заедно. Бих споделила живота си с някой като теб... Дори с теб. Ако кажа, че те искам, пак няма да е вярно. Влюбвала съм се, преди да те срещна. Влюбена съм и сега, ще се влюбя и след като се забравим. Както казах, никога не съм се влюбвала в теб. Ти просто дойде и остана като мой най-добър прител. Такъв си. Нищо повече.
- Това не е ли любов?
- Любов е.
- Каква?
- Приятелска.
- А другата? Тя няма ли име?
- Другата е романтична.
- Романтиката в пеперудите ли се събира? Ограничаваш чувството си.
- Не. Романтиката е да намериш човек и да не пожелаеш друг повече.
- Какво помисли, когато се влюби за пръв път? Нима не помисли, че ще е вечно? А когато се влюби за втори път? Пак беше вечно.
- Не говоря за вечно. Говоря за човек, който ще ми е достатъчен през времето, през което е с мен. Вечността е несигурност.
- Какво ти липсва с мен?
- Чувството.
- А когато го има чувството, защо правиш компромис с всичко останало?
- Кое е останало?
- Преживяното, доверието.
- Това ще дойде в последствие.
- Изключваш ли възможността да стана по обратен начин? Чувството да се появи в последствие?
- Не знам, никога не ми се е случвало.
- Искаш ли да ти се случи?
- Искам ли?
- Искаш.
- Искам.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Цитати / "Да се обичаме с отворени очи" - Хорхе Букай и Силвия Салинас

(цитати от мен)
1) Да си влюбен - означава да обичаш сходствата, а да обичаш - да се влюбиш в различията.

2) Двойките се разделят заради същото, заради което се събират.

3) Актът на даването сам по себе си е равносилен на получаването: получавам удоволствие от това, че получаваш нещо хубаво, което имам да ти дам. Получавам радостта да ме слушаш и да оценяваш онова, което ти давам. Няма смисъл да даваме, ако очакваме нещо повече от самия акт на даването.

4) Времето показва, че има стотици различни начини да създадем връза с този, когото обичаме.

5) Да ревнувам - означава да поддържам вярата, че моят възлюбен дава на друг човек това, което само аз имам право да получавам от него. Или както казва Амброуз Биърс в своята книга ,,Речник на дявола'' - ,,Да ревнуваш - означава да се страхуваш да загубиш някого, когото ако загубиш заради това, поради което си се страхувал да го загубиш - не си е заслужавало труда да запазиш".

(цитати, взети от интернет)
1) Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
Ние със света.

2) Най- лошото от вярванията, които родителите втълпяват и повтарят на децата си е, че трябва да търсят половинката си. Защо да не се постараем да намерим друг цял човек, вместо да се задоволим с такъв, който е разделен наполовина?

3) Всички любовни истории завършват с щастлив край: Оженили се и заживели щастливо. На вниманието на наивните: двойката не е това. Двойката е нов път и предизвикателство. С нея нищо не свършва. Тъкмо обратното, всичко започва. Освен едно: илюзията за съвършен живот без проблеми. Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме. А без избор няма свобода. А без свобода няма истинска любов. А без истинска любов може да има бракове, но няма да има двойка.

4) Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме. А без избор няма свобода. А без свобода няма истинска любов. А без истинска любов може да има бракове, но няма да има двойка.

5) Любовта, за която говорим ние, се гради от цели същества,к оито се срещат, а не от две половинки, които имат нужда една от друга, за да се почустват пълноценни.

6) Когато сме сами, можем да си внушим, че сме чудесни хора, но при интимния контакт се проявява както най-доброто ,така и най-лошото: съперничесто, ревност, борба за власт, желание да контролираме или манипулираме другия... и така до безкрай. Тежко е да видим това у себе си. Предизвикателството е да го приемем и да работим върху него. Най-лесно е да мислим, че другият е заядливият, егоистът, трудният.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Закусвалня...

... какво прекрасно място!
Странно нали? Никога не съм свързвала закусвалните със сутрешното време, слънцето, новия ден... Закусвалните винаги са означавали за мен - нощ и пътуване.
Преди години, имаше периоди, в които по цяла нощ седях на седалката в колата и изминавах хиляди километри, просто защото ми беше скучно да стоя в града. Не бях сама, естествено. Минавахме покрай села, реки, големи градове, малки градове. Пътувахме по магистрали, малки разбити пътища, павирани площади. Съжалявам в момента, че страстта към фотографията не се прояви още тогава. Колко спомени щях да запазя!
Лягахме рано - още на обяд. Не спазвахме правилата на денонощието. Ставахме, когато слънцето залязваше, приготвяхме чанта с вода, някое одеалце и поне 2 сандвича и тръгвахме. До полунощ вече бяхме изминали 200-300км. И тук идваше любимата ми част... Точно около 1-2ч. сутринта, гладът ни налягаше и се налагаше да спрем на безиностанция, крайпътно заведение или денонощна закусвалня (странно нещо, нали? явно не сме единствените, които закусват по това време - но дори така да е, никога не сме се засичали). Храната, изядена при такива обстоятелства е най-вкусна! Един настъпен сандвич, завит с найлонче и със срок на годност 5 месеца, закупен за 3 лева от бензиностанция, може да бъде най-вкусното нещо на света, когато го ядеш подправен с жажда за приключения и буйна кръв, която не ти позволява да спиш. Супите (или по-точно чорбите), скарата, та дори и хляба в крайпътните заведения са 100 пъти по-вкусни, от които и да било в градовете и селата.
Незнайно защо, най-ярко помня закусвалните. Влизахме като в просъница и най-често виждахме отегчена продавачка да ни гледа с мътен поглед. Закуските бяха предимно студени и хрупкави, останали от предишен ден, незнайно кой. Винаги беше празно и ярко осветено. Сядахме на някоя маса и можех да видя всяка отделна троха. Прожекторите (т.е. лампите) изгаряха очите, за това винаги с облекчение напускахме и се прехвърляхме в тъмнината, колата и пътя, който ни очакваше. Винаги, винаги, винаги очаквах с нетърпение точно тези моменти. Приключехме ли със закуската, задължително купувахме толкова провизии, колкото да не ни се налага да спираме отново. Колата се пълнеше с чипс, сандвичи, кока-кола, сладолед, бисквити, вафли, консерви, хляб... всичко, всичко, всичко.
Носталгия ме наляга, пишейки тези редове в 6 сутринта. Късно осъзнавам колко безценни са били онези моменти. Спомням си как, когато ни доскучаеше, започвахме да пеем на отворени прозорци. Пеехме с цяло гърло песни, чийто текст не знаехме. Никой не ни правеше забележка, просто защото рядко срещахме други хора.
Пия си кафето сега и се усмихвам. Тогава не ми трябваше кафе, за да се събудя. Трябваше ми само да помисля за приключението, което ме чака и веднага скачах от леглото, свежа като краставичка. За жалост, в днешно време са малко нещата, които биха ме накарали да скоча така. Още по-жалко е, че всички те липсват в момента. За това се нуждая от кафе! А закуската си я ям в 9:00...

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Цитати / "Законите на Мърфи" - Артур Блох

1) Ако нещо върви зле, бъдете сигурни, че то ще стане по-зле!

2) Ако съществува вероятност няколко неща да тръгнат зле, то ще се случи това от тях, което ще причини най-много поразии.

3) Ако едно начинание може да бъде провалено по 4 начина и ние отстраним и четирите, то веднага се появява пети, който го проваля.

4) Когато човек реши да свърши нещо, което отлага отдавна, веднага се появява друго нещо, което трябва да се свърши преди това.

5) Истинският характер на нещата е винаги скрит.

6) Нещата се повреждат право пропорционално на тяхната стойност.

7) Винаги има по-лесен начин да се направи нещо.
 Следствие:
Но не си губете времето — никога няма да го намерите.

8) Всеки път, когато изглежда, че нещата се подобряват, нещо сте пренебрегнали.

9) Дори да обяснявате така ясно, че да няма място даже за недоразумения, ще се намери някой, който да ви разбере накриво.

10) Не вярвайте в чудеса — използвайте ги.

11) Вероятността нещо да се случи е обратно пропорционална на желанието за това.

12) Рано или късно най-лошата комбинация от обстоятеластва се случва.

13) Нещата, които не са равни на нищо друго, са равни помежду си.

14) Винаги може да намерите това, което не търсите.

15) Невъзможно е оптимистът да бъде приятно изненадан.

16) Ако повече от един човек е виновен за дадени грешни пресмятания, няма да има виновни.

17) Винаги откривате нещо, когато хвърляте последен поглед.

18) Пред най-интересния обект няма табела.

19) Лошото идва на вълни.

20) Всичко може да се накара да работи, ако безделничите достатачно дълго време с него.

21) Решението на проблема изменя неговата същност.

22) Компютърната програма прави каквото сте и казали, а не каквото искате от нея.

23) Отделете достатъчно време, за да потвърдите нуждата от нещо, и тя ще изчезне.

24) Обстоятелствата могат да принудят некомпетентен да стане компетентен поне по нещо.

25) Това, което не е направено, е винаги по-важно от онова, което е направено.

26) По-лесно е да получите прошка, отколкото разрешение.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Цитати / "Обич за обич" - Евтим Евтимов

1) Куршумът не признава чужда мъка.

2) И гласа си скрил под страшни вежди,
хляб за другите да търсиш ти.
И загубвал в себе си надежда,
сам надежда да им ставаш ти.
И да вземаш болката им скрито,
за да крачат в снегове и лед.
И веднъж дори да не попиташ
колко път остава ти напред.

3) Дано не се забравят стари рани,
че има закъснели врагове.

4) Простира своите човешки тайни,
намерени под някой звезден кош.
Простира сънищата си незнайни,
сънувани в една безсънна нощ.

5) Под старата череша - белодреша.
изплела над прозореца венче,
аз хванах снощи да краде череши
избягало от моя сън момче.
Напълнило бе пазвата догоре
със спомени, откраднати от мен.
Забравил с просто думи да говоря,
плесница му ударих разгневен.
Припламнаха очите му сред мрака,
събрали сякаш моята тъга.
И детството ми отведнъж заплака,
завинаги обидено сега.

6) Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.
И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее:
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

7) ЗасЕлена отдавна с горски птици,
небе под стряхата й не расте,
крила не носят над гора зорница,
защото препарирани са те.
Ах, колко птици, пък не чувам песен,
ах, колко птици, пък не виждам шир,
ах, колко птици, пък света е тесен,
ах, колко птици, пък не носят мир.
Приятелю, какви са тези странства?
Когато стрелял си по птици ти,
загивали са винаги пространства
и ти си препарирал висоти.
Земя си препарирал. И летене.
Небе далечно. И далечен зов...
Защо показваш в къщата студена
днес свойта препарирана любов?
Убити птици... Ах, какво наследство
за твоя син или за твоя внук.
А аз си шепна: мое птиче детство,
убили са ти приказките тук.

8) Написаха рождената му дата,
до нея има дата на смъртта,
и между двете дати - по средата -
поставиха една черта.
Житейската черта. Това е всичко,
което е могъл да извърви.
Една черта. Или една чертичка.
Или земя, люляна от треви.
Това е пътя му. Това е моста
между живота земен и смъртта...

9) Събаряха отсреща къща стара,
пораснала в очите на дете.
Зидарите, незнайните зидари,
събаряха и спомена ми те.
Разтуряха игри недоиграни,
трошаха приказки, покрити с вар,
и скритото ми царство на тавана
оставаше завинаги без цар.
Прозорци плачеха с момчешки сълзи,
греди се сриваха със детски вик
и песен, за която бях завързан,
отиваше си може би за миг.
Светът на сънищата беше в нея,
а ето че събаряха я днес.
Започваше над мен да се люлее
като подсечен в коленете лес;
да рухва тя, да пада в паметта ми
и сянката си в мене да спаси...
Остана люлката ми детска само,
завързана в небето да виси.

10) Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Задържат ли се спорове горещи,
полека да отстъпвам. Без тъга.
Полека всичко аз намалявам -
и виното, и хляба, и солта.
Големи крачки вече да не правя,
защото си отива младостта...
По дяволите късните съвети,
по дяволите мъдростта дори! -
Предлагам аз отново на сърцето
в пожарите от чувства да гори.

11) А някога, преди навън да падне,
валеше първо в моята душа.
Сега през мен минава тръпка хладна.
Нима в душата нещо оглуша?

12) Заболееше ли в миг коза,
скрила в погледна една дъбрава,
бляскаше в очите ми сълза
и се чудех аз какво да правя.
А козаря с поглед като нощ,
от листилите листа премрежен,
вдигаше в ръката тънък нож,
клюмналите й уши да среже.
И усетил непозната стръв,
гледах го открито как се смее:
- Братко, трябва да се пусне кръв,
лошото да изтече от нея.
Лошото изтичаше. И тя
оживяваше пред мен отново...
Тази страшна тайна на кръвта
аз пренесох после в свойто слово.

13) Запалване на свещ от друга свещ,
в коята пламъка остава -
това не е ли вечния копнеж
живота тъй да продължава?

14) Прескачане на огън
Дойдеше ли този празник гален,
по народен, светъл обичай
огън трябваше да се запали
някъде зад къщите - накрай.
И през него да прескочи всеки,
и да помни до смъртта дори -
честния ще го прелитне леко,
а нечестния - ще изгори.
Древното поверие нечуто
през годините при мен дойде.
Искам някой само за минута
този огън пак да накладе.
И пред него да ни изправи,
пламнал до небесната дъга.
Всички го прескачаха тогава.
Колко биха скочили сега?

15) Нечувани гласове аз чувам
отвъд онази глуха тишина,
неотсънувания сън сънувам
отвъд виденията на съня.

16) За вечното са нужни две-три нощи,
а за останалото - много дни.

17) Отвъд - море,
отсам земя незнайна,
а по средата само
аз и ти -
една голяма,
удвоена тайна,
останала за нечии черти.

18) Откъснала с ръката си гореща
едно дъждовно облаче над мен,
ти бършеше прозореца отсреща,
от погледите мои замъглен.
Нечути думи, срещи неприети,
извезана от сълзи стъклопис
изтриваше над мене ти. И ето -
прозорецът отново беше чист.
Просветваха стъклата като листи.
Изтрити бяха тъмните следи.
А аз си мислех, че небето чистиш
и падаха в ръцете ми звезди.

19) Ще идваме при своята мечта,
но всичко тук ще е познато нощем...
Остава вечна само красота,
която е недостижима още.

20) Изчезнали са първите звезди,
излъгани от твоя свят на мрака.
Остават само срещи отпреди,
забравили дори кого да чакат.
---
И колкото да шепна с нежен зов,
пристигнал от една земя далечна,
дори от най-щастливата любов
остава болка, за да бъде вечна.

21) Сега за миг не те убиват,
а искат да умираш цял живот.

22) Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам
ще те намери.
Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай,
нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото -
умира.

23) Покорявах думите ти скрити,
без дори да ме усетиш ти.
И когато станах победител
на очи, на мисли, на мечти,
на безсънни нощи и тревоги,
аз разбрах в един изстрадан ден,
че без тебе повече не мога.
Победителят бе победен.

24) Затова ли всичко е било
в оня миг на пролетна измама -
да пречупим нечие крило,
а пък ние да политнем двама?
Затова ли - двама да летим,
да направим през небе пътека,
а след време да се разделим,
както е било от триста века?
Затова ли - път да ни зове,
никой да не чува, да не вижда?
Затова ли - толкоз стихове,
на които всеки е завиждал?
Затова ли? Спри се малко, спри,
както всичо в тоя миг е спряло.
Опустяват нежните гори,
на които имена сме дали.
Затова ли топла планина
аз оставих с дъх на теменуга?
Ти да тръгнеш на една страна,
аз - за никъде, на друга...

25) И за какво е тази участ стара?
Единия за нещо да боли,
сърцето му от огън да изгаря,
а другия на две да го дели.

26) Приличаш ми на кестен в планината,
зад гъстите дървета невидян.
Узрял дълбоко някъде в средата
и затова останал необран,

27) Безкраен път до тебе извървях -
едва не се разминахме сред мрака.
Защо сега да крия като грях,
години толкова кого съм чакал?
Сега не може нищо да ме спре -
за теб ще пея до часа последен...
Аз искам тоя свят да разбере,
че няма повече да бъда беден.

28) По милост никога при мен не спирай,
че милостинята сега убива.
Започна ли тропици да събирам,
край мене отмини си мълчалива.
Върви нататък, обич светлоока,
присъда в твойте стъпки да открия.
Започне ли човек любов да проси,
убива най-човешката магия.

29) Ако някога една раздяла
дългата ни среща раздели,
застани до мен с усмивка бяла,
тъй, поравно, всичко да боли.
Тъй - понесли болка мълчалива,
двама да вървим по пътя нов.
Даже и когато си отива,
любовта остава си любов.

30) Понякога на себе си се чудя,
понякога на тебе се гневя.
Защо не може още да си луда,
а дваж по-луда - моята глава?
Да тръгнем пак по забранени друми,
изправили над облаци лица.
И в тишината някой да продума:
,,Пораснаха. И пак са си деца."

31) И късат се в душата светли струни.
А искам аз дори през час суров
доверие да има помежду ни.
Доверието също е любов.

32) Аз пиша песните за теб. Не крия.
Но никога не те заключвам в тях,
че мойте стихове не са килии.
Самият аз килиите презрях.
Гнездо сред топлите им клони свивай
и гледай към планинските била.
Поезията, мила, не убива,
макар убивана да е била.

33) И няма за какво да бъда таен -
богат аз само с тебе бях.
И може би след време ще узная
какво богатство пропилях.

34) А как е хубаво да станеш рано,
да скъсаш клонка от дърво,
да тръгнеш през скалите на балкана
и просто да не знаеш за какво.

35) А бяхме толкоз мрачни и смълчани,
заключени във своите сърца.
И отведнъж събрахме длани в длани -
пред нас играеха деца.
Света играеше пред нас. Земята
припомняше ни първите игри.
И чезнеше от мислите мъглата.
И тръгвахме си толкова добри!

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

"Ако откриеш момиче, което чете, пази я. Когато я откриеш в 2 през нощта, стискаща книга до гърдите си и плачеща, направи и чаша чай и я прегърни. Може да я загубиш за няколко часа, но тя винаги ще се връща при теб. Тя ще говори, сякаш героите от книгата са истински, защото за кратко, те винаги са. Излизай с момиче, което чете, защото го заслужаваш. Заслужаваш момиче, което може да ти даде най-колоритния живот, който можеш да си представиш. Ако можеш да й дадеш само монотонност, похабени часове и незрели предложения, то тогава си си по-добре сам. Ако искаш света и света отвъд него, излизай с момиче, което чете."

~ Робърт Патинсън

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Всеки уважаващ себе си почитател на г-н Кинг, трябва да прочете книгата "On writing" или поне първата част от нея.
Ако някой чете това, незнаейки за какво става на въпрос, предупреждавам, че ще издам голямата тайна. Ако искаш, прочети първо книгата, а след това ако се сетиш за мен, върни се. Ако не, продължавай. Но не искам аз да съм виновна за това, което следва да се прочете.
Нека започнем с това, че от както се помня, винаги съм харесвала това лице от снимката, както и всички произлязло от него в творчески план.
Съвсем наскоро разбрах за книгата "On writing", а виждайки нейната корица малко се стреснах. Къде е Кинг настроението? Няма го. Проверих буква по буква, че точно неговото име е написано там. Реших "Какво пък? Нещо по-различно!".
Смях се много в началото. Четях за едно непохватно малко момченце, с не голям късмет и трудно детство и живот. Една история с пирон, а по-късно и кука в стената ми показа колко силен характер е имало това детенце. Четях и се смеех няколко часа, докато не стигнах до истории, които ме накараха да погледна по друг начин на любимия си автор.
Още не съм прочела цялата книга, искам тук да споделя само временни впечатления, без да задълбавам.
Това, което ме разтръси като ледено студен душ след горещ ден беше това, че разбрах как той се е борил с наркотична и алкохолна зависимост, докато е имал деца, майка му е била тежко болна и съвсем не е бил толкова известен, но е продължавал да твори. Болезнено беше да разбера, че в някои книги е описвал себе си, а в други е описвал зависимостите си в човешки образи и надвивайки ги в книгите е успявал да се пребори с тях и в действителност. Най-болезнено беше, че точно в този негов период е написана една от любимите ми негови книги, за която той няма ясен спомен да я е писал.
Това, което прочетох, съвсем не рефлектира върху симпатиите ми. Ставам още по-привързана към творчеството и личността му. Дори в най-неадекватните човешки състояния, той е продължавал да създава същите bestsellers. Не се е предал, не е изоставил задълженията си като син, брат, мъж, съпруг, баща и писател. Продължил е, успял е да се пребори със себе си и говори без проблеми за това. Дори тези сухи факти заслужават признание.
Нямам търпение да прочета цялата книга, за да изградя по-реално мнение за него и творчеството му.

Ако искате да следите за публикациите в този блог, моля харесайте страницата във фейсбук:
https://www.facebook.com/dkcaramella

Сънена, в 7ч. сутринта, все още с вкус на паста за зъби в устата и недопито кафе, оставено някъде в апартамента, вървя с приведена глава по мокрите улици. Мечтата за топлото легло е толкова силна, че все още усещам топлината и мекотата му по кожата си. След няколко минути това усещане ще отстъпи място на другото, студеното, ветровитото, мокрото, дъждовното. После ще си вляза в сградата с парното и ще забравя за сутрешните заспали мечти. 
Бавно бързам към целта си. Разминавам се с хора, които не поглеждам. С периферното си зрение виждам заблуден човек, летящ право срещу мен. Вдигам глава, оглеждайки за посока, в която да избягам от сблъсъка. От любопитство впивам очи в лицето на неориентирания обект срещу мен... И дъхът ми спира. 
Жена. Средна възраст. Плачеща. 

Виждам как сълзите се стичат и тя прокарва ръка по бузите си. От самият жест лъхаше толкова много сила, колкото само една жена може да притежава. Не става дума за чисто физическа сила, съвсем не. Става дума за онази психическа, духовна сила, която може поддържа една жена, докато минава през живота си. Такава сила, че дори физически е способна да се задържи.
Измъчените очи на жената ме погледнаха са стотна от секундата... и просто се разминахме. Не се обърнах след нея, но продължих да мисля за тази среща, докато не изпих второто си кафе за деня.
Сетих се първо за красивото стихотворение на Мадлен Алгафари. Нека го припомня:
Тя плачеше, когато я дърпаха за плитките.
Когато момчетиите замеряха с прашка птичките.
Когато до полуда в едно момче се влюби.
Когато жива се оплака, защото го изгуби.
Тя плачеше, когато остава сама.За старите си кукли, за мама, за дома.
Когато се омъжи, очите си изплака.
Когато го изпращаше и срещаше на влака.
Тя плачеше, когато раждаше в щастлива болка.
Не мислеше защо, ни питаше и още колко.
И продължаваше да плаче над болните деца.
За хората без покрив и тези без сърца.
Тя плачеше, когато децата отлетяха
и къщата и дворът смъртоносно опустяха.
Когато се завръщаха, пак плачеше - щастлива.
И тайно, тихо плачеше, когато си отиват.
А после плака гордо, когато стана баба.
От болка - че ставаше по-немощна и слаба.
Тя плачеше, когато оплакваше мъжа си.
Преди да го последва, през сълзи каза на сина си:
- Е, сине, поплачи си, но знай: Аз съм много щастлива жена,
защото съм имала шанса да плача за всичко това!

Чудех се кой от всички тези житейски сблъсъци е накарал това нежно създание да пролива сълзи в час, в който половината град още спи или тепърва включва кафе машината. Кое е накарало тази жена да тръгне със сълзи на очи. Нима не е могла да се успокои преди да тръгне?! Нима не е могла да изчака, за да остане сама със себе си?! Може би повода я е връхлетял неочаквано. Може би дори секунди преди да се срещнем.
Разминахме се в утрото на сивия понеделник. Аз, не можеща дори да си представя какво може да накара едно създание да излее чувствата си по това време и тя, жената, която единствена знае къде е ключа на тази история. Почувствах се глупава, заради тревогите, които бяха в мислите ми в този момент. Исках кафе и удобно място за сядане, нямаше да откажа закуска и малко топлинка, независимо от легло или парно. За миг се поставих на нейно място. Нямах идея и все още нямам, какво е провокирало тези сълзи, но със сигурност е по-сериозно от моите претенции. Искаше ми се да се обърна и да догоня жената. Просто за да попитам и да опитам да помогна. С дума, действие, неловка прегръдка или състрадателен поглед. Каквото и да е.
Не го направих. Нея вече я нямаше зад гърба ми.

Бойко Борисов и мишките

Ставам тази сутрин и докато чувам как кафето ми се влива в чашата, първото нещо, което попада пред очите ми е, че Бойко Борисов подава оставка. Никога не съм се интересувала от политика, не вярвам да ми стане интересна някой ден. Виждам и си позволявам да коментирам само хората, които се показват, които говорят. Мишките сред хората също. Помните ги от предишния пост, нали? Добре, значи не ми се налага да обяснявам отново кои са те.
След като прочетох тук-там за какво става на въпрос, си казах "Супер, нали това искаха всички, Борисов да е вън." Само минута по-късно попадам под познат порой от думи, ругатни, недоволства. Приех го спокойно, все пак не за първи път става така. Българите винаги искаме нещо и се борим за него... и когато го постигнем виждаме, че не е това, което сме очаквали. И естествено, ама естествено, някой друг е виновен и трябва да отнесе яда от объркването и измамата.
Това, което ме накара да седна и отново да пиша тук е, че прочетох едно мнение във фейсбук, съдържащо следния коментар "дееба тъпаците притестиращи, те кво напраиха". Първата ми мисъл беше "мишките отново се вдигат на онлайн протест - миши протест". Абсолютно сигурна съм, че човекът стоящ зад мнението е някой от тези, които недоволстваха от спирането на предаването. Някой от тези, които снощи се кефеха на извънредните новини, локвите кръв и хвърлените камъни. Сигурна съм, че не спираха да коментират пред телевизорите, но не им стискаше да излязат като сънародниците си и да извикат силно каква е тяхната позиция и за какво са готови да се борят.
Толкова години се плю по Б. Борисов, а желанието за премахването му беше по-силно, отколкото може да се опише с няколко думи. Бъдете доволни, мишки. Искахте го вън, а сега се чудите как вече ще пресичате улицата, щом премиера го няма. Искахте нещо, а ви е страх да живеете без него. Това, което следва е това, което всички вие искахте. Не се обръщайте срещу протестиращите, защото така народът се дели на две, обръща се срещу себе си и да, прави сте, от това нищо хубаво няма да излезе. Да бяхте излезли, да бяхте хванали ръката на някой, готов да хвърли камък, да бяхте го спрели. Вие сте фалшиви, глупави моралисти. Четох наскоро в един сайт за истината такава, каквато можеше да бъде. Там в една статия се споменаваше за излишните хора. Мисля, че се визираха точно мишките. Не ни трябват такива твари в тази държава. Силата на думите не винаги върши работа. Не можеш да си стоиш у дома, пред компютъра и да плюеш, плюеш и същевременно да се надяваш на по-добро бъдеще за страната, държавата и народа си. Такива като ТЕБ няма право на глас. Страхливците трябва да се скрият в мишите си дупки и да не си показват носовете. Кучето, което лае, но не хапе, не е опасно. Опасно е това, което търпи ритниците, насилието, несправедливостта, но в крайна сметка къса синджира и разкъсвайки нахалниците, завоюва свободата си.
Насърчавам протестиращите да не спират. Не одобрявам насилието, но то е плод на дългогодишно такова и го разбирам напълно. На хората им омръзна да са анонимни, омръзна им да чакат някой друг да им свърши работата. Нека викат, нека чупят на правилните места. Нека воюват за това, което заслужават, нека не се предават. Всички виждаме, че когато не ни харесва нещо и го заявим ясно и недвусмислено, нашите желания се взимат под внимание и имат страшна сила. Виждаме, че имаме силата да променим всичко в тази държава. МОЖЕМ да го направи, само трябва да го поискаме и да сме готови за последиците.
Това, че някой може да напише коментар, не върши никаква работа. Хората, които са готови да отделят от времето си, за да спорят в интернет, да коментират всяка публикация, са хора, които ги е страх да говорят. Хората, които не се плашат са там, на улицата. Те знаят как да говорят, знаят къде да говорят, знаят защо го правят. Гъзолизците (без извинение), седящи на меките си столове (ще се повторя) нямат право на глас. Нямат право да са недоволни. Имат право да вървят с наведени гласи и да търпят, защото държавата ни пропада точно заради такива. Въздух под налягане. Хора, мислещи, че разбират и знаят всичко, а всъщност не виждат по-далеч от клавиатурата и злобата си. Защото докато вие пишехте поредния коментар какво не й е наред на държавата и какво трябва да се промени, управляващите действаха. Никой от тях не е чал вашето мнение. Вие пишете, за да докажете пред себе си, че можете, да докажете на другите четящи, че сте извисени и запознати с политиката ни. Никой не го интересуваше обаче, все още на никой не му пука за вашето мише мнение. На всички нас, българите ни пука за хората, готови да пролеят кръвта си за по-доброто си бъдеще в тази страна.

Ясно ми е, че се отклоних от темата. Мразя да виждам неблагодарници и глупаци, а се предполага, че трябва да съм им се нагледала тук. Както и да е. Трябва да закусвам.

За хората и мишките

Спонтанно решавам да пиша, защото за пореден път виждам в страната ни прояви на будни умове, но и на много заспали.
Понеделник вечер е. Предаването "Гласът на България" започна преди седмица. Тази вечер беше прекъснато от извънредни новини по повод протестите и по-точно сблъсъка между органите на реда и протестиращите. Чух и видях абсурди. Бях горда обаче. Помня как преди известно време гледах по телевизията за протестите в Гърция. Гледах и си мислех, че тук, в България, народът никога няма да се вдигне на такъв бунт срещу несправедливостта. Свикнали сме кротко и тихо да се оплакваме, да даваме съвети срещу телевизора, да употребяваме цветущи изрази от родния език и да кълнем всичко, що виждаме и чуваме. За първи път виждам обединение, виждам сила, виждам лъвско поведение. Сърцето ми започва да бие по-силно, гледайки младите хора, които излизат и се борят. Борят се за себе си, за бъдещето си, за страната си.
И тук някъде идва проблема...
Не сте забравили за предаването нали? Точно тук се намесват неговите фенове, които са силно разлютени, ядосани, отново псуващи... Те си искат шоуто. Искат нещо, което да ги забавлява, да убива времето им, без да тормози мисловната дейност, нито физическата, нито психическата. Признавам, аз също обичам да гледам такива развлекателни предавания. Не съм способна да поставя такъв вид забавление пред нещо, от което може би зависи бъдещето ни.
Тези хора обаче... Аз виждам светлинка в тунела, в който се намираме в момента. Виждам надежда в младото поколение, виждам амбиция, виждам чувство за справедливост, виждам желание. Виждам обаче, че докато стигнем тази премигваща светлинка в края на тунела, ще трябва да мине още време и да претърпим още много неща, които да разклатят българското ни самочувствие, сила, гордост. Докато ги има тези хора, които седят срещу телевизорите си и не виждат как под прозорците им народа се бунтува със зъби и нокти, държавата ще прави крачка напред, а след това крачка назад. Защото тези хора ги ИМА. Те са там, пред телевизорите. Гледат предаването си, силно се ядосват, когато то спре и са готови да се откажат от цялата телевизия, защото са гледали половин час по-малко, отколкото искат.
Връщам се към заглавието на темата. За хората и мишките. Точно тези телевизионни зомбита са мишките в тази държава. Мишки, които вместо да излеят яда си от несправедливостите на място, на което може да има полза, те съскат, лаят в социалните мрежи. Отворете страницата на въпросното предаване във фейсбук и прочетете.
Тъжно, жалко, срамно е...
Няма човек в нашата държава, който да НЕ се оплаква от ВСИЧКО. Има хора обаче, които все още вярват, че с празни думи ще постигнат нещо. Не искам да вярвам, че българина е с промит мозък. Вярвам, че всички тези мишки са просто заблудени, заради годините прекарани в робство, нямащи право на глас, когато никой не е зачитал тяхното мнение. Силно вярвам, че това състояние няма да е вечно, че рано или късно и те ще отворят очите си и ще вдигнат юмруци във въздуха.

Още нещо, просто не мога да спра да пиша, ако не го спомена.
Ужасно ме ядоса това, че в извънредното включване, едно момче спомена нещо, на което никой не обърна внимание. Ставаше въпрос за полицаи, биещи бременни жени (или бременна жена, не разбрах). Наистина ли никой не обърна внимание? Ядоса ме това, че всички забелязаха, че предаването е спряло, но никой не си направи поне труда да се вслуша ЗАЩО е спряло. Чувствам яд, жал, срам, надежда. Всички най-български неща чувствам.